6 истории на пилота писател Йордан Колев
Йордан Колев е потомствен водач – татко му Йордан Колев-старши е главен щурман на БГА „ Балкан " (1972–1985). Синът лети в гражданската авиация от 1987 година, а да написа и превежда стартира през 90-те. През 2015 година Владимир Зарев разгласява три негови описа в сп. „ Съвременник ". Следва пътеписът „ От Рио до Кейптаун " (2017), основан върху преживяванията на създателя по време на единствената околосветска ветроходна регата за дилетанти. Върху персонален опит стъпва и романът „ Кацането " (2019), който пресича орисите на пасажери и екипаж от аварирал аероплан. Тази година излезе историческият разказ на водача публицист „ Хилядолетната борба: Лабиринт ".
----------------------
1. Първият полет за малко да е финален
Разбрах, че ще ставам водач на 7-годишна възраст, когато направих първия си аероплан в кръжока по авиомоделизъм. Изборът ми беше толкоз елементарен! У дома постоянно се събираха 6-8 индивида - командването на транспортния авиополк в Доброславци. Повечето време идваха униформени направо от летището. Фуражките, петлиците, пагоните със звездите и лопатите ужасно ме впечатляваха… Между хола и антрето имаше врата с матово стъкло и аз тихомълком слагах фуражката на някой от гостите и се фръцках пред огледалото. На 13 към този момент бях изчел всичко за водачи на български и съветски в библиотеката на ЦДНА на “Царя ”.
Но още първият ми полет щеше да приключи трагично… На 3-4 години татко ми ме качи на вертолет Ми-4 в Доброславци. Беше Денят на авиацията или пък някакъв различен празник. Вертолетът трябваше да пуска парашутисти. Баща ми крепко ме държеше - аз махах на всеки, преди да скочи. Последния – юноша, който от самото начало, до момента в който набирахме височина, ми правеше някакви маймунджилъци - държах да видя къде изчезва. В момента, в който се напънах в ръцете на татко ми, вертолетът друсна и баща ме изпусна… Все отново не полетях в първото си и последно свободно рухване! Татко успя да ме улови стремително и ми тегли крепък пердах в празния вертолет. Мисля, че се беше изплашил повече от мен…
2. Пилотско завещание
От 1972-ра до 1985-а баща ми, Йордан Колев старши, беше основен щурман на БГА “Балкан ”. Това бяха златните години на българската гражданска авиация. Под негово управление бяха направени инженерно-щурмански планове за далечни полети със аероплан Ту-154 (до Виетнам, Ангола, Южна и Северна Америка). Българската държавна самолетна компания на процедура наложи лайнера на пазара в Съвет за икономическа взаимопомощ. “Балкан ” първи от Източния блок стартира да извършва полети с тричленен екипаж на този аероплан. През декември 1976-а беше изработен и първият задокеански чартър с Ту-154 по линия София-Шанън-Халифакс-Ямайка.
Когато започнах в БГА “Балкан ” през 1987-а, татко от две години към този момент не беше шеф и доста “добронамерени ” сътрудници ми го връщаха, че бил подобен, че бил онакъв. А за татко ми в авиацията просто нямаше “сива ” зона! При него или ставаш, или не минаваш на инспекция. Така ме е възпитавал за всичко.
Заминах за чужбина една година преди рецесията от 1996 година и хиперинфлацията. По време на Беровото държавно управление трябваше да плащаме налог върху мизерните няколкостотин $ командировки, които заработвахме с полети по целия свят на Боинг-767. Във Виетнам не беше по-леко - с изключение на на виетнамците, трябваше да се потвърждаваме на канадци, англичани, австралийци - все хора със самочувствие на измислили авиацията. Много от тези сътрудници завиждаха на опита ни, завиждаха, че сме се учили да ставаме професионални водачи на реактивен аероплан с три мотора и оптимално излетно тегло от 16 тона (Як-40).
3. Как (не) станах морски капитан
Ако не беше фамилната среда, за която загатнах нагоре, несъмнено щях да стана морски капитан! От шестнайсетгодишен плувам. Минах през най-малките платноходки - “Оптимист ”, “Кадет ”, “420 ”, “Фин ”; след това подкарах уиндсърф, а през последните двайсет години - все по-големи и по-големи яхти. През 2015-а участвах в единствената околосветска регата за ветроходци дилетанти. Описах това удивително прекарване в първата ми книга “От Рио до Кейптаун ”.
“Софиянчето ” беше тествано “дали става ” в залива на Каварна през лятото на 1980 г. Три дни чаках да ми пристигна ред за уиндсърфа (в локалния яхтклуб имаше единствено три гемии “Бора ”, българско производство). Обясниха ми за 15 минути по какъв начин се подвига платното и ме оставиха да се боря напразно. Четири часа се учих самичък. Докато слънцето не се скри зад някакъв облак и не задуха севернякът. Сетиха се за мен късно след обяд и пристигнаха да ме приберат с една моторница - посинял от мраз. Не продумах. Защото стисках крепко зъби - да не се изложа с дрънкане. Бат Вальо ме посрещна на пристана - по какъв начин беше? Все отново съумях да отговоря едно - бива.
4. Писането - избавление от носталгията
Почнах да пиша във Виетнам в средата на ’90-те. Пред компютъра намирах избавление от носталгията по България и фамилията. Оттогава не съм спирал, само че кураж събрах едвам през 2014 г. Тогава се срещнах с писателя Владимир Зарев, създател на нашумелия разказ за прехода “Разруха ”.
Накарах майка да отиде на представянето на следващата негова творба (не можах да се освободя от полет) и по моя повеля да му опише за напъните ми в литературата. Тя беше във екстаз от срещата им. Престраших се и му изпратих по електронната поща пет ръкописа на разкази. Владо безпределно ме изненада. Само няколко дни по-късно ми се обади. Беше избрал три от разказите и след редактиране ги разгласява в брошура две на сп. “Съвременник ” от 2015 година Споделих с него идеята си да направя алманах от разкази за гражданската авиация. Той на драго сърце се съгласи да помогне. През есента на същата година плавах от Рио до Кейптаун. След завръщането ми от регатата се срещнах с Христо Мутафчиев - тогава си другарувахме с него. Той ме накара да отложа сборника за авиацията и да напиша пътепис за плаването ми през южния Атлантик, до момента в който още са свежи спомените ми. Владо доста похвали заръката на Христо! И чете три пъти разновидностите на ръкописа, отделяйки ми дълги часове за коментар и хрумвания. Оттогава не стопира да ме предизвиква и да ми оказва помощ. Една от второстепенните сюжетни линии на “Кацането ” развих по негова концепция. Ще пиша, до момента в който съм жив.
5. Остров Мавриций
На остров Мавриций изкарах 11 години. Работата там беше същинско предизвикателство - летяхме по 11-12 часа до Европа, във всевъзможни метеоусловия и съвсем постоянно натоварени до лимита. Там научих доста неща за себе си. И стопирах да се взимам на сериозно… Островчето е същински парадайс - за туристите. За жалост много от чужденците, работещи там, развиват по този начин наречената “островна екзема ”. Тя не пожали и моето семейство. Маврицийците са мил и другарски надъхан, релативно млад народ. Но техните традиции, нрав и държание от време на време мъчно се одобряват от дълготрайно пребиваващите чужденци. Друг фактор, който работи на душeвността, е честата загуба на другари. Договорът за работа свършва или се приключва и тези, с които си споделял трапезата, дома, забава и отчаяние, си отпътуват след дни или седмици… И започваш да се пазиш от нови другарства, да се самоизолираш. На съпругите на водачите наемници като мен беше неразрешено да работят. Клубовете по ползи, доброволчеството не могат да заменят изоставането в професионалното развиване. Голяма част от съпругите бяха “вързани ” на острова с дребни деца. Учебната година в южното полукълбо е противоположна на тази в северното; надлежно ваканциите не съвпадаха. Това са неща, които туристите в никакъв случай не научават. А на мен се наложи да отпътува за острова, откакто бях прочел информацията за него в азбучник на Некерман. По това време нямаше Уики, нямаше Google.
6. Хилядолетната борба
“Хилядолетната борба: Лабиринт ” се роди от един призрачен сън, който ме следваше от ранно детство. Непрекъснато ми режеха главата в този сън! Събуждам се в последния миг, когато някакво желязо към този момент свисти надолу към голия ми врат… С голямото задоволство и облекчение, че въпреки всичко съм жив. Защо Сирия? Тази антична страна стана жертва на най-мащабната и кръвопролитна война в XXI век. А културните и исторически полезности, архитектурните монументи са на всяка крачка там - Палмира, Алепо, Дамаск са места с хилядолетна история. За Сирия научих доста още от дете. Майка гостува на фамилията на чичо ми, който беше изпратен на работа там в края на 60-те, и се върна с доста забавни каталози с цветни фотоси (преди петдесет години качествената цветна снимка у нас към момента беше рядкост). Няколко години по-късно започнах да чета исторически романи за кръстоносците и тамплиерите през Средновековието. С годините историята на християнските страни в Близкия изток, съкровищата и тайните на тамплиерите се трансфораха в занимание. Романът ми не претендира за историческа меродавност. Макар че средновековната сюжетна линия е основана на неоспорими обстоятелства, интерпретацията на легендата за Светия Граал и живата вода си е персонално моя. От друга страна, унищожаването на историята в Сирия и милионите свидни жертви, които дава сирийският народ, ме мотивираха да покажа, че актуалната война никога не е по-хуманна от средновековните кървави борби, в противен случай - оръжията са надалеч по-разнообразни и ефикасни. И епохи по-късно споровете на религиозна основа са все по този начин комфортно опрощение за придобиването на икономическа и политическа полза от мощните на деня…
----------------------
1. Първият полет за малко да е финален
Разбрах, че ще ставам водач на 7-годишна възраст, когато направих първия си аероплан в кръжока по авиомоделизъм. Изборът ми беше толкоз елементарен! У дома постоянно се събираха 6-8 индивида - командването на транспортния авиополк в Доброславци. Повечето време идваха униформени направо от летището. Фуражките, петлиците, пагоните със звездите и лопатите ужасно ме впечатляваха… Между хола и антрето имаше врата с матово стъкло и аз тихомълком слагах фуражката на някой от гостите и се фръцках пред огледалото. На 13 към този момент бях изчел всичко за водачи на български и съветски в библиотеката на ЦДНА на “Царя ”.
Но още първият ми полет щеше да приключи трагично… На 3-4 години татко ми ме качи на вертолет Ми-4 в Доброславци. Беше Денят на авиацията или пък някакъв различен празник. Вертолетът трябваше да пуска парашутисти. Баща ми крепко ме държеше - аз махах на всеки, преди да скочи. Последния – юноша, който от самото начало, до момента в който набирахме височина, ми правеше някакви маймунджилъци - държах да видя къде изчезва. В момента, в който се напънах в ръцете на татко ми, вертолетът друсна и баща ме изпусна… Все отново не полетях в първото си и последно свободно рухване! Татко успя да ме улови стремително и ми тегли крепък пердах в празния вертолет. Мисля, че се беше изплашил повече от мен…
2. Пилотско завещание
От 1972-ра до 1985-а баща ми, Йордан Колев старши, беше основен щурман на БГА “Балкан ”. Това бяха златните години на българската гражданска авиация. Под негово управление бяха направени инженерно-щурмански планове за далечни полети със аероплан Ту-154 (до Виетнам, Ангола, Южна и Северна Америка). Българската държавна самолетна компания на процедура наложи лайнера на пазара в Съвет за икономическа взаимопомощ. “Балкан ” първи от Източния блок стартира да извършва полети с тричленен екипаж на този аероплан. През декември 1976-а беше изработен и първият задокеански чартър с Ту-154 по линия София-Шанън-Халифакс-Ямайка.
Когато започнах в БГА “Балкан ” през 1987-а, татко от две години към този момент не беше шеф и доста “добронамерени ” сътрудници ми го връщаха, че бил подобен, че бил онакъв. А за татко ми в авиацията просто нямаше “сива ” зона! При него или ставаш, или не минаваш на инспекция. Така ме е възпитавал за всичко.
Заминах за чужбина една година преди рецесията от 1996 година и хиперинфлацията. По време на Беровото държавно управление трябваше да плащаме налог върху мизерните няколкостотин $ командировки, които заработвахме с полети по целия свят на Боинг-767. Във Виетнам не беше по-леко - с изключение на на виетнамците, трябваше да се потвърждаваме на канадци, англичани, австралийци - все хора със самочувствие на измислили авиацията. Много от тези сътрудници завиждаха на опита ни, завиждаха, че сме се учили да ставаме професионални водачи на реактивен аероплан с три мотора и оптимално излетно тегло от 16 тона (Як-40).
3. Как (не) станах морски капитан
Ако не беше фамилната среда, за която загатнах нагоре, несъмнено щях да стана морски капитан! От шестнайсетгодишен плувам. Минах през най-малките платноходки - “Оптимист ”, “Кадет ”, “420 ”, “Фин ”; след това подкарах уиндсърф, а през последните двайсет години - все по-големи и по-големи яхти. През 2015-а участвах в единствената околосветска регата за ветроходци дилетанти. Описах това удивително прекарване в първата ми книга “От Рио до Кейптаун ”.
“Софиянчето ” беше тествано “дали става ” в залива на Каварна през лятото на 1980 г. Три дни чаках да ми пристигна ред за уиндсърфа (в локалния яхтклуб имаше единствено три гемии “Бора ”, българско производство). Обясниха ми за 15 минути по какъв начин се подвига платното и ме оставиха да се боря напразно. Четири часа се учих самичък. Докато слънцето не се скри зад някакъв облак и не задуха севернякът. Сетиха се за мен късно след обяд и пристигнаха да ме приберат с една моторница - посинял от мраз. Не продумах. Защото стисках крепко зъби - да не се изложа с дрънкане. Бат Вальо ме посрещна на пристана - по какъв начин беше? Все отново съумях да отговоря едно - бива.
4. Писането - избавление от носталгията
Почнах да пиша във Виетнам в средата на ’90-те. Пред компютъра намирах избавление от носталгията по България и фамилията. Оттогава не съм спирал, само че кураж събрах едвам през 2014 г. Тогава се срещнах с писателя Владимир Зарев, създател на нашумелия разказ за прехода “Разруха ”.
Накарах майка да отиде на представянето на следващата негова творба (не можах да се освободя от полет) и по моя повеля да му опише за напъните ми в литературата. Тя беше във екстаз от срещата им. Престраших се и му изпратих по електронната поща пет ръкописа на разкази. Владо безпределно ме изненада. Само няколко дни по-късно ми се обади. Беше избрал три от разказите и след редактиране ги разгласява в брошура две на сп. “Съвременник ” от 2015 година Споделих с него идеята си да направя алманах от разкази за гражданската авиация. Той на драго сърце се съгласи да помогне. През есента на същата година плавах от Рио до Кейптаун. След завръщането ми от регатата се срещнах с Христо Мутафчиев - тогава си другарувахме с него. Той ме накара да отложа сборника за авиацията и да напиша пътепис за плаването ми през южния Атлантик, до момента в който още са свежи спомените ми. Владо доста похвали заръката на Христо! И чете три пъти разновидностите на ръкописа, отделяйки ми дълги часове за коментар и хрумвания. Оттогава не стопира да ме предизвиква и да ми оказва помощ. Една от второстепенните сюжетни линии на “Кацането ” развих по негова концепция. Ще пиша, до момента в който съм жив.
5. Остров Мавриций
На остров Мавриций изкарах 11 години. Работата там беше същинско предизвикателство - летяхме по 11-12 часа до Европа, във всевъзможни метеоусловия и съвсем постоянно натоварени до лимита. Там научих доста неща за себе си. И стопирах да се взимам на сериозно… Островчето е същински парадайс - за туристите. За жалост много от чужденците, работещи там, развиват по този начин наречената “островна екзема ”. Тя не пожали и моето семейство. Маврицийците са мил и другарски надъхан, релативно млад народ. Но техните традиции, нрав и държание от време на време мъчно се одобряват от дълготрайно пребиваващите чужденци. Друг фактор, който работи на душeвността, е честата загуба на другари. Договорът за работа свършва или се приключва и тези, с които си споделял трапезата, дома, забава и отчаяние, си отпътуват след дни или седмици… И започваш да се пазиш от нови другарства, да се самоизолираш. На съпругите на водачите наемници като мен беше неразрешено да работят. Клубовете по ползи, доброволчеството не могат да заменят изоставането в професионалното развиване. Голяма част от съпругите бяха “вързани ” на острова с дребни деца. Учебната година в южното полукълбо е противоположна на тази в северното; надлежно ваканциите не съвпадаха. Това са неща, които туристите в никакъв случай не научават. А на мен се наложи да отпътува за острова, откакто бях прочел информацията за него в азбучник на Некерман. По това време нямаше Уики, нямаше Google.
6. Хилядолетната борба
“Хилядолетната борба: Лабиринт ” се роди от един призрачен сън, който ме следваше от ранно детство. Непрекъснато ми режеха главата в този сън! Събуждам се в последния миг, когато някакво желязо към този момент свисти надолу към голия ми врат… С голямото задоволство и облекчение, че въпреки всичко съм жив. Защо Сирия? Тази антична страна стана жертва на най-мащабната и кръвопролитна война в XXI век. А културните и исторически полезности, архитектурните монументи са на всяка крачка там - Палмира, Алепо, Дамаск са места с хилядолетна история. За Сирия научих доста още от дете. Майка гостува на фамилията на чичо ми, който беше изпратен на работа там в края на 60-те, и се върна с доста забавни каталози с цветни фотоси (преди петдесет години качествената цветна снимка у нас към момента беше рядкост). Няколко години по-късно започнах да чета исторически романи за кръстоносците и тамплиерите през Средновековието. С годините историята на християнските страни в Близкия изток, съкровищата и тайните на тамплиерите се трансфораха в занимание. Романът ми не претендира за историческа меродавност. Макар че средновековната сюжетна линия е основана на неоспорими обстоятелства, интерпретацията на легендата за Светия Граал и живата вода си е персонално моя. От друга страна, унищожаването на историята в Сирия и милионите свидни жертви, които дава сирийският народ, ме мотивираха да покажа, че актуалната война никога не е по-хуманна от средновековните кървави борби, в противен случай - оръжията са надалеч по-разнообразни и ефикасни. И епохи по-късно споровете на религиозна основа са все по този начин комфортно опрощение за придобиването на икономическа и политическа полза от мощните на деня…
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ